Гласувай днес! Гладувай утре! (или за синдромът "Неволя" и други демони)

  23ти октомври 2011г, Източна Европа, България. ИЗБОРИ!!! Масово хората се радват (ама голяма радост, ви казвам). Радват се, като дете на дъвчащ бонбон,  на правото си да избират ( президенти, кметове, съветници, кебапчета, кюфте... извинете, поолях се малко). Право, осигурявано им от госпожа Демокрация... веднъж на 4 години ( айде, понякога може и 2 пъти ). Радват се, наистина... но дали сами осъзнават на какво точно?

  Задайте този въпрос на някой случаен минувач. Ще ви залеят какви ли не потоци от зазубрени кухи думи, гарнирани със странна комбинация от празни, но в същото време изключително въодушевени погледи. Ще ви бъде обяснено като на второкласник как точно кандидатът „Х” ще „ни оправи”, как партията „Y” ще изравни стандарта ни на живот с този на европейците и още куп подобни заплетени, позацапани със съответния цвят, слова. Какъвто и да е отговорът, със сигурност един конкретен момент ще изпъква – „той ще ни”, „тя ще ни”... „те ще ни”. Като болест, характерна за цялото ни общество през последните години се обособи точно този синдром на Неволята. Диагноза, която поне според мен си е чисто и просто оправдание на апатията, мързела, късогледството и безотговорността на цял един народ.

  Докога, обаче, същият този народ ще се чувства оправдан? Докога ще си замазва очите с фрази като „гласувах и приложих своето демократично право”, „гласувах за по-добро бъдеще” и т.н, а същевременно ще продължи да подминава жертвите на овластените от него политици. А тези жертви са стотици, хиляди... защо не и милиони? Хора, останали без дом, без работа, без бъдеще... без живот.  Прескачайки ги (доста често и в буквалния смисъл), доволният гражданин си мисли „това няма да се случи на мен. Все пак аз съвестно си работя, плащам данъци, не създавам проблеми. Няма как да се случи на мен.” И така, докато самият той не седне на тротоара, по нареждане на същите костюмари,  за които е пуснал гласа си.

Добре, ти гласува и сега какво? Старата песен на нов или стар глас (в зависимост от изборните резултати). Песен, която „народните” избраници си припяват десетилетия наред, а избирателите им ръкопляскат. Отново без ясното съзнание защо. Крайно време е да излезем от тази многоцветна хипноза. Крайно време е да осъзнаем, че гърмящите от телевизора лозунги, не са нищо повече от зле съчинени подобия на заклинания и клетви. Крайно време е да покажем, че не искаме да се взимат решения, касаещи НАС без наше участие.

  Начини за това има, но липсва желание... това е тъжната истина, породена от същия този синдром на Неволята. Докато не се отърсим от него, ще си останем обречени. Обречени да се носим безтегловно из едно вакуумирано от към трезва мисъл и разсъждение пространство, изпълнено с изобилие от заблуди като справедливост, независимост, величие.  Обречени на едно жалко подобие на живот.

  Разбери това, народе мой, и продължавай да упражняваш своето „законно право на глас”. Гласувай, но знай, че продавайки БЕЗПЛАТНО гласа си днес, ти продаваш душата си на Управляващия (а този демон, веднъж сдобил се с власт, не прощава никому). Подписан веднъж (и пуснат в урната), този договор се разваля трудно. Обратният път може да коства дори собствената ти кръв. Но ти гласувай... на твоята, вече изгубена душа посвещавам това простичко финално четиристишие:

Гласуваш, народе, ти пак за "Месията".
Гласът ти - под формата на късче хартия.
Гласувай, пълни на мръсника кесията
и пак осъмни със празна чиния...

PS: Ще си поговорим пак, при следвщата ви възможнст да градите демократичното си бъдеще, госпожи и господа... до след няколко години!  ; )