Гласувай днес! Гладувай утре! (или за синдромът "Неволя" и други демони)

  23ти октомври 2011г, Източна Европа, България. ИЗБОРИ!!! Масово хората се радват (ама голяма радост, ви казвам). Радват се, като дете на дъвчащ бонбон,  на правото си да избират ( президенти, кметове, съветници, кебапчета, кюфте... извинете, поолях се малко). Право, осигурявано им от госпожа Демокрация... веднъж на 4 години ( айде, понякога може и 2 пъти ). Радват се, наистина... но дали сами осъзнават на какво точно?

  Задайте този въпрос на някой случаен минувач. Ще ви залеят какви ли не потоци от зазубрени кухи думи, гарнирани със странна комбинация от празни, но в същото време изключително въодушевени погледи. Ще ви бъде обяснено като на второкласник как точно кандидатът „Х” ще „ни оправи”, как партията „Y” ще изравни стандарта ни на живот с този на европейците и още куп подобни заплетени, позацапани със съответния цвят, слова. Какъвто и да е отговорът, със сигурност един конкретен момент ще изпъква – „той ще ни”, „тя ще ни”... „те ще ни”. Като болест, характерна за цялото ни общество през последните години се обособи точно този синдром на Неволята. Диагноза, която поне според мен си е чисто и просто оправдание на апатията, мързела, късогледството и безотговорността на цял един народ.

  Докога, обаче, същият този народ ще се чувства оправдан? Докога ще си замазва очите с фрази като „гласувах и приложих своето демократично право”, „гласувах за по-добро бъдеще” и т.н, а същевременно ще продължи да подминава жертвите на овластените от него политици. А тези жертви са стотици, хиляди... защо не и милиони? Хора, останали без дом, без работа, без бъдеще... без живот.  Прескачайки ги (доста често и в буквалния смисъл), доволният гражданин си мисли „това няма да се случи на мен. Все пак аз съвестно си работя, плащам данъци, не създавам проблеми. Няма как да се случи на мен.” И така, докато самият той не седне на тротоара, по нареждане на същите костюмари,  за които е пуснал гласа си.

Добре, ти гласува и сега какво? Старата песен на нов или стар глас (в зависимост от изборните резултати). Песен, която „народните” избраници си припяват десетилетия наред, а избирателите им ръкопляскат. Отново без ясното съзнание защо. Крайно време е да излезем от тази многоцветна хипноза. Крайно време е да осъзнаем, че гърмящите от телевизора лозунги, не са нищо повече от зле съчинени подобия на заклинания и клетви. Крайно време е да покажем, че не искаме да се взимат решения, касаещи НАС без наше участие.

  Начини за това има, но липсва желание... това е тъжната истина, породена от същия този синдром на Неволята. Докато не се отърсим от него, ще си останем обречени. Обречени да се носим безтегловно из едно вакуумирано от към трезва мисъл и разсъждение пространство, изпълнено с изобилие от заблуди като справедливост, независимост, величие.  Обречени на едно жалко подобие на живот.

  Разбери това, народе мой, и продължавай да упражняваш своето „законно право на глас”. Гласувай, но знай, че продавайки БЕЗПЛАТНО гласа си днес, ти продаваш душата си на Управляващия (а този демон, веднъж сдобил се с власт, не прощава никому). Подписан веднъж (и пуснат в урната), този договор се разваля трудно. Обратният път може да коства дори собствената ти кръв. Но ти гласувай... на твоята, вече изгубена душа посвещавам това простичко финално четиристишие:

Гласуваш, народе, ти пак за "Месията".
Гласът ти - под формата на късче хартия.
Гласувай, пълни на мръсника кесията
и пак осъмни със празна чиния...

PS: Ще си поговорим пак, при следвщата ви възможнст да градите демократичното си бъдеще, госпожи и господа... до след няколко години!  ; )

За враговете на Знанието

Неделя, 16 април 1962

"Като се приготвях да си тръгна, реших да го попитам още веднъж за враговете на човека на знанието. Убеждавах го, че тъй като няма да се връщам известно време, би било добре да запиша това, което ще ми каже, за да мисля върху него, докато ме няма. Той се поколеба за момент, но после започна да говори:

— Когато човек започва да учи, той никога няма ясна представа за крайните резултати. Неговите цели са неточни, намеренията му са мъгляви. Надява се на възнаграждения, които никога няма да се материализират, защото още не знае нищо за трудностите на ученето.

Той бавно започва да учи — в началото трошица по трошица, а след това на големи залъци. И в съзнанието му скоро настъпва конфликт. Онова, което научава, никога не е това, което си е представял или е предвиждал. И той започва постепенно да се плаши. Ученето никога не е това, което някой би могъл да очаква- Всяка стъпка в ученето е нова задача и страхът, който човек изпитва, започва да се наслоява безжалостно, неумолимо. Неговата цел става бойно поле. Ето, че вече се е натъкнал на първия от естествените си врагове; Страхът! Ужасен враг — лукав и труден за побеждаване. Той се спотайва зад всеки завой на пътя, дебне, изчаква. И ако човек, изплашен от близостта му, побегне, тогава неговият враг ще е сложил край на търсенията му.

— Какво ще стане с човека, ако избяга от страх?

— Нищо няма да му стане, освен че никога няма да научи. Никога не ще стане човек на знанието. Може най-много да бъде кавгаджия или свит, изплашен човек, но във всички случаи той ще е победен човек. Неговият враг ще сложи край на копнежите му.

— А какво трябва да стори, за да победи страха?

— Отговорът е много прост. Не бива да бяга. Трябва да се бори със своя страх и въпреки него да предприеме следващата стъпка в ученето и всички следващи стъпки. Той може да е съвсем уплашен и въпреки това не трябва да спира. Това е правилото. И ще дойде момент, в който първият му враг ще отстъпи. Човек започва да се чувства сигурен в себе си. Неговото намерение става по-силно. Ученето вече не го ужасява.

Когато настъпи този радостен миг, човекът може вече без колебание да каже, че е победил първия си естествен враг.

— Това изведнъж ли става, дон Хуан, или малко по малко?

— Това става малко по малко, но страхът изчезва изведнъж и изцяло.

—Нямали човек пак да се изплаши, ако му се случи нещо ново?

— Не. След като веднъж човек е изгонил страха, той е свободен от него до края на живота си, защото вместо страх той придобива яснота — яснота на ума, която заличава страха. Оттук нататък човек познава своите желания. Той знае как да ги удовлетворява. Той може да предвижда новите стъпки на учението и за него всичко е озарено от ведра яснота. Човек чувства, че за него няма нищо скрито.

И така той се сблъсква с втория си враг: Яснотата! Тази яснота на ума, която толкова трудно се постига, разсейва страха, но и заслепява. Тя кара човека никога да не се съмнява в себе си- Тя му дава увереността, че той може да направи всичко, каквото поиска, понеже вижда ясно всичко. И той става смел, защото е наясно, не се спира пред нищо, защото всичко му е ясно. Но това е заблуда; то е като нещо незавършено. Ако човек се предаде на тази измамна сила, той ще се поддаде на своя втори враг и само ще се върти из учението. Той ще се втурва, когато трябва да бъде търпелив, и ще бъде търпелив, когато трябва да се втурне. И ще се лута из учението, докато загуби способността си да направи нещо повече.

— Какво ще стане с човека, който е победен по този начин, дон Хуан? Ще умре ли той в резултат на това?

— Не, няма да умре. Неговият втори враг просто ще го е спрял в опитите му да стане човек на знанието- Вместо това човек може да се превърне в смел воин или в клоун. Неговата така скъпо платена яснота никога няма да се превърне отново в тъмнина и страх. Пред него ще бъде ясно, колкото и дълго да живее, но той няма да научи повече, нито ще копнее за нещо.

— Но какво трябва да направи, за да избегне поражението?

— Трябва да прави онова, което е правил със страха: трябва да се бори със своята яснота и да я използва, само за да вижда; да изчаква търпеливо и внимателно да преценява, преди да предприеме нови стъпки; трябва преди всичко да мисли, че неговата яснота е по-скоро грешка. Ще дойде момент, в който ще прозре, че неговата яснота е била само точка пред. очите му. Така той ще е надвил втория си естествен враг и ще стигне до положение вече нищо да не може да му причини зло. Тогава тази увереност няма повече да бъде грешка. Няма да бъде и само точка пред очите му. Ще бъде истинска сила.

От този момент той ще знае, че силата, която е преследвал толкова дълго, най-сетне е негова. Човек може да прави с нея каквото поиска. Неговият съюзник е под негово разпореждане. Правилото е неговата воля. Той вижда ясно всичко, което е около него, но същевременно се е изправил срещу третия си враг: Силата! .

Силата е най-могьщият от всички врагове. И естествено най-лесното нещо е да й се отдадеш, а и защо не, щом като си непобедим. Такъв човек командва. Отначало поема пресметнати рискове, а накрая сам определя правилата, защото е господар.

На този стадий човек почти не забелязва своя трети враг, който настъпва към него. И изведнъж, без сам да знае как, той ще е загубил битката. Неговият враг ще го е превърнал в жесток, своенравен човек.

— Ще загуби ли той силата си?

— Не, той никога не може да загуби нито яснотата, нито силата си.

— Тогава какво го разграничава от човека на знанието?

— Човек, победен от силата, умира, без да е узнал всъщност как да я управлява. Силата само обременява неговата съдба. Такъв човек няма власт над себе си, не знае нито кога, нито как да използва силата си.

— Поражението, нанесено от някой от тези врагове, окончателно ли е?

— Разбира се, че е окончателно. След като веднъж един от тези врагове надвие човека, той не може нищо повече да стори.

— Възможно ли е например човек, победен от силата, да осъзнае своята грешка и да поправи начина си на действие?

— Не, щом веднъж се е предал, той е свършен.

— Но ако временно е заслепен от силата, а след това я отхвърли?

— Това значи, че неговата битка още продължава. Значи, че този човек още се опитва да остане човек на знанието. Човек е победен, само когато спре да опитва и се предаде.

— Но, от друга страна, дон Хуан, възможно ли е някой да се поддава на страха с години, но накрая да го превъзмогне?

— Не, това не може да бъде. Ако отстъпи пред страха, никога не ще го превъзмогне. Защото ще е занемарил ученето и няма да опита отново. Но ако въпреки страха си продължи да прави опити години наред, той може в края на краищата да спечели, защото в действителност никога не му се е предавал.

— Как той може да срази третия си враг, дон Хуан?

—Трябва съзнателно да му се противопостави.Трябва да осъзнае, че силата, която на пръв поглед е спечелил, не е негова. Човек трябва да бъде в готовност през цялото време, боравейки грижливо и добросъвестно с всичко, което е научил. Ако съумее да прозре, че без неговия самоконтрол яснотата и силата стават по-лоши и от грешка, ще достигне точката, в която всичко е в негова власт. Тогава ще знае къде и как да използва силата си. Така ще е победил и третия си враг.

Дотогава човек ще е стигнал края на своя път на учение и почти изневиделица ще се изправи срещу последния си враг: Старостта! Този враг е най-жестокият от всички, затова никой не може да го победи напълно, но може да го отблъсне.

Това е времето, когато човек няма повече страхове, не го пришпорва яснотата на ума. Това е времето, когато цялата му сила е под негова власт, но и когато изпитва непреодолимо желание да почива. Ако се поддаде изцяло на желанието си да се отпусне и да забрави, ако се успокои в умората си, ще е загубил последния рунд и неговият враг ще го превърне в немощно старо същество. Неговото желание да мине в отстъпление ще вземе връх над цялата му яснота, над силата му и над неговото знание.

Но ако човек се отърси от умората и изпълни своето предопределение, той може да бъде наречен човек на знанието, макар и само заради онзи кратък миг, в който успее да отблъсне своя последен, непобедим враг. Този миг на яснота, сила и знание е достатъчен."