В памет на Хирошима

На 6ти август 2013 се навършват 68 години от атомната бомбардировка над японския град Хирошима. Нека тази печална дата да не ни позволи да забравим до къде може да ужасът на войната, породен от алчност, безсърдечност и липса на каквато и да било човечност.

Поклон пред паметта на всички загинали и засегнати от бомбардировката! Нека не допускаме подобна катастрофа да се повтори (или по-точно потрети)! И не забравяйте: войната е продукт на власт-имащите, целящ да ни раздели, манипулира и използва! Защото за тях няма нищо по-страшно от мощта на гневния народ, търсещ правата си!

 -Солидарността между хората е нашето оръжие срещу властта!!!- 

Балонче въздух

"Бълбук-бълбук!"
Това бяха първите му думи. Или пък последните. Всичко е въпрос на гледна точка, така или иначе. Отвори очи и огледа синьо-зелената действителност около себе си. Водорасли, риби, тук-там по някой щъкащ настрани рак. И едно найлоново пликче. Стори му се, че някъде високо над него, се чува приглушения повей на вятъра.
"Бълбук."
Продължи да потъва. Как беше попаднал тук? Какво беше това "тук"? Кой беше самият той?
"Бълб..."
Една малка медуза го погали внимателно по крака, като че с парливата си закачка искаше да му подскаже нещо. Ами да... Какво значение имаха всички тези неизвестни? Беше просто удавник, поел по пътя към смъртта, при това с доста висока скорост. Това беше ясно. И напълно достатъчно за да си спомни, че притежава крайници. Едва ли щеше да има по-подходящ момент да ги използва. Впрегна всичките си сили, независимо, че не бяха останали много от тях.
Последните лъчи на слънцето огряха мократа му, разкривена от напрежението, физиономия. След стабилната и толкова необходима глътка въздух вече имаше време да помисли. Отпусна се и се понесе спокойно, по повърхността на полюшващия се океан. Проследи последните стъпки на залеза и се усмихна. Цял живот си беше блъскал главата над глупости, без дори за миг да се усъмни колко глупави са, погледнати от друг ъгъл. Защото не си бе задавал правилните въпроси. Защото бе гледал само от своята камбанария. "Да" - каза си тихо. - "Ключът е в задаването на правилните въпроси..."
Стисна зъби и заплува. В главата му обаче се загнезди нещо, твърдо решено да си остане там. "Бълбук-бълбук!"
Последните думи на удавника. Или пък първите. Всичко е въпрос на гледна точка, така или иначе...

Сън

Знанието е нощна пеперуда...
А възприятията - игра на сенки, резултат от почти безшумното пърхане на крилата й, около огъня. Постоянно променящите се тъмни образи разиграват невъобразими сцени върху бялата равнина на стената. Непознати и далечни са за нас, сравнени с малкото, прехвърчащо около пламъците, насекомо. Толкова непонятни и загадъчни, че чак ни плашат. Карат ни да извърнем поглед обратно към парещата светлина...
Но защо мистичният отпечатък на пеперудения танц ни отблъсква от грапавата повърхност на мърляво-бялата стена? Сякаш забравяме къде ще кацне същата тази пеперуда, когато се умори от бурния си разговор със сянката и пламъка.

Знанието е нощна пеперуда...
А възприятията ни - игра на сенки...

Омагьосан кръг

" Помня, веднъж дон Хуан бе споменал, че Лукас Коронадо е смъртно болен. Бавно линеел от неизлечима болест.
— Предадох му по сина ми Игнасио какво би трябвало да прави, за да се изцели — продължи дон Хуан, — но той смяташе, че са глупости, не искаше и да чуе. И грешката не е на Лукас. Цялото човечество не иска нищо да чуе. Те чуват само това, което искат да чуят.
Помня, тогава бях убедил дон Хуан да ми каже какво може да предам на Лукас Коронадо, за да му помогнем да облекчи физическите си болки и душевното страдание. Дон Хуан не само ми каза препоръките си за него, но и ме увери, че ако Лукас Коронадо пожелаел, той самият лесно можел да го излекува. Но все едно, когато предадох на Лукас Коронадо препоръките от дон Хуан, той ме изгледа така, сякаш съм откачил. И тогава разигра блестящо ролята на човек, отегчен до смърт от разни настойчиви съвети, които изобщо не е искал. Ако аз бях индианец-яки, тази сценка щеше много дълбоко да ме обиди. Помислих си, че само един яки е способен на такива тънки заобикалки.
— Тия неща няма да ми помогнат — каза накрая предизвикателно той, ядосан от липсата на чувствителност у мен. — И всъщност е все едно. Накрая всички умираме. Но не си и мисли, че съм загубил надежда. Смятам да изтегля заем от държавната банка. Ще взема аванс срещу бъдещата реколта и така ще имам достатъчно пари, за да си купя едно нещо, което със сигурност ще ме излекува. Казва се „Ви-та-ми-нол“.
— Какво е това „Витаминол“? — попитах аз.
— Нещо, което рекламираха по радиото — каза той детински наивно. — Лекува всичко. Препоръчва се за хора, които не могат да си позволят да ядат всеки ден месо, риба или пилешко. Препоръчват го за хора като мен, които едва крепят душа в тялото си.
В нетърпението си да помогна на Лукас Коронадо, аз без да се замисля, извърших най-грубата грешка, която може да се допусне в обществото на такива свръх чувствителни създания, каквито са индианците-яки: предложих му пари, за да си купи тоя „Витаминол“. Леденият му поглед беше мерило за това колко дълбоко го бях уязвил. Това беше непростима глупост от моя страна. Лукас Коронадо отговори със спокоен тон, че и сам е в състояние да си купи „Витаминол“.
Върнах се в дома на дон Хуан. Плачеше ми се. Нетърпеливият ми порив ме беше подвел.
— Не си пилей енергията да се терзаеш от такива неща — каза невъзмутимо дон Хуан. — Лукас Коронадо се е затворил в омагьосан кръг. Обаче ти също. Всички ние. Той си има своя „Витаминол“, който, по негово убеждение, може да лекува всичко и да решава всеки проблем. В момента той не може да си го позволи, но живее с огромната надежда, че все някога ще може да си го купи.
Дон Хуан се втренчи в мен с проницателния си поглед.
— Както ти казах, действията на Лукас Коронадо за теб представляват картата на твоя живот — продължи той. — Повярвай ми, така е. Лукас Коронадо насочи вниманието ти към „Витаминола“ и го направи така мощно и мъчително, че те нарани и те доведе до плач.
После дон Хуан замълча. Паузата беше много дълга и въздействаща.
— И не ми казвай, че не разбираш какво имам предвид — добави той. — По един или друг начин всеки от нас се залъгва със свой собствен „Витаминол“. "

Из "Активната страна на безкрайността" - Карлос Кастанеда

Няколко думи за гордостта

" Да бъдеш горд! Знаете ли... "гордост" вероятно е най-изтърканата и деградирала дума, която съм срещал. Когато бях дете, ме възпитаваха, че да бъдеш горд е най-върховното чувство. После разбрах, че човек има право да се гордее само с нещо, което сам е направил или нещо, което някой негов много близък човек е направил - произведение на изкуството или дадено постижение... нещо конкретно, което е част от него. Но в същото време постоянно се сблъскваме с "Горд съм, че съм бял!", "Горд съм, че съм черен!", "Горд съм, че съм сърбин!", "Горд съм, че съм хърватин/ мюсолманин/ руснак/ ескимос... или пингвин!" Имам предвид, ало, какво, по дяволите, си направил, за да бъдеш пингвин? Роден си пингвин и това е! Направил ли си нещо, за да стане така? Не, не си! Издаваш пингвински звуци, пляскаш с плавници и толкоз!
  Та така... пингвини... Има много пингвини. Пингвините са нация. И изведнъж, някои пингвини, започват да се чувстват горди от произхода си. ОК - бъди горд, но не можеш да се гордееш с това, че си пингвин. Можеш да се гордееш, че плуваш най-бързо и хващаш рибата. Не можеш да се гордееш с това, че оная ти работа е най-голяма, защото си се родил така.
Важното е това, което правиш, това, с което допринасяш. И все пак не си мислете, че ще се гордея с вас, защото сте си мръднали колата, за да мога да ми направите място. По дяволите! Нека не използваме думите просто така! Нека поне малко ги уважаваме! :) "

- Srđan "Gino" Jevđević (вокалист на Kultur Shock), декември 2006г.

"На тези, които ме чуват казвам: Не се отчайвате!" (Ние сме тук и нищо няма да ни спре!)

Днес, 6.06.2012г., се навършват 2 години от един от най-кървавите примери на това до къде могат да доведат омразата, нетърпимостта и безумието. Състояния, толкова чужди дори и на дивите зверове станаха толкова плашещо характерни за нас, хората. Състояния, които стотици пъти са ставали (и продължават да стават) причина за всевъзможни фатални конфликти, чиито жертви винаги са невинни. И както винаги стигаме до дежурния въпрос "ДО КОГА?"
До кога ще стоим и с бездействието си ще предоставяме трибуна на всевъзможни фюрери и фюрерчета да пръскат отровни призиви, подтикващи населението към хаотичен гняв и жажда за кръв и насилие? До кога ще поклащаме мързеливо крайници, вместо да помислим от какво точно се нуждаем? Зашото това, което най-много ни липсва е самата ни същност. Това, което сме захвърлили лекомислено по пътя към "прогреса" - човечността.
Знам, че повечето от вас отново ще си кажат "Тоя не се спря да говори глупости!" Но глупостта, приятели, е само една - нашата собствена глупост.
Разберете ме! И на мен не ми е приятна тази тема, но за разлика от вас не мога просто да си затворя очите. Не мога да подмина нито едно събитие, белязано от знака на омразата.

Като финал, ви предлагам превод на една от най-великите речи в човешката история. Една реч, която с толкова малко думи, успява да обобщи естеството на всичките ни проблеми. Които, си остават без подобрение в продължение на стотици години...

"Съжалявам, но не искам да бъда император. Това не е моя работа. Не искам да управлявам и владея. Искам да помагам на когото мога – независимо дали е евреин или не, черен или бял.

Всички искаме да си помагаме. Това е присъщо за хората. Искаме да живеем чрез щастието на другите, а не да се мразим и ненавиждаме. В този свят има място за всеки. Животът може да бъде свободен и красив, но сме кривнали от пътя си. Алчността е отровила човешката душа и е изпълнила света с омраза. Тя ни тласка към страдание и кръвопролитие. Израстваме бързо, а се затваряме в себе си. Голямото изобилие ни остави незадоволени. Знанието ни направи цинични, уменията – груби и жестоки. Мислим много, а чувстваме малко. Имаме нужда от повече човечност, от повече доброта – блага и умения си имаме достатъчно. Без тези качества животът би бил жесток, а ние – изгубени.

Самолетът и радиото ни сближиха още повече. Самото естество на тези изобретения ни приканва към доброта и задружие. Дори в този момент думите ми достигат до милиони хора – отчаяни мъже, жени и малки деца – жертви на системата, която кара хора да измъчват и затварят невинни. На тези, които ме чуват казвам: Не се отчайвате! Нищетата ви е причинена от алчността, от язвителността на хора, които се боят от прогреса. Омразата ще отмине, диктаторите ще умрат и властта, която откраднаха от хората ще бъде върната отново на тях. Докато човекът е смъртен, свободата не ще загине.

Войници, не се оставяйте да ви водят хора, които ви презират и поробват, направляват животите ви и ви казват какво да правите, мислите и чувствате! Не позволявайте да ви третират като добитък и да ви използват като пушечно месо. Не се давайте на тези чудовища – те са хора без сърца! Вие не сте добитък! Вие сте хора! Носите любовта на човечеството в сърцата си. Вие не мразите – само необичаните и безсърдечните мразят

Войници, не воювайте за робство! Борете се за свобода! Свети Лука казва, че царството божие е у самия човек. Не само в един от тях – а във всички! Във вас! Вие, хората, притежавате силата – силата да създавате машини. Силата да създавате щастие! Вие можете да направите живота свободен и красив – едно великолепно приключение. В името на демокрацията, нека използваме тази сила – нека се обединим. Нека се борим за един нов, по-добър свят, където ще можем да дадем на младите бъдеще, а на старите – сигурност.

С тези обещания гадовете се издигнаха. Но те ви лъжат! Те не изпълниха обещанията си. Няма и да го направят! Диктаторите са свободни, но поробват народа. Нека се борим за това! Нека се борим за свободата на света – за премахването на границите, алчността, омразата и презрението. Нека се борим за свят на разума, свят където науката и прогресът ще донесат щастие на всички. Войници, в името на демокрацията, нека се обединим!"

- Сър Чарлз Спенсър Чаплин (из "Великият диктатор")




Ние помним всяко едно посегателство срещу свободата, правото на мнение и нормален живот!
Ние няма да престанем да ги отстояваме, каквото и да ни струва това!
Борбата продължава!

Вчера, днес и утре - през призмата на една малко известна история

С хиляди хора, излезли по улиците, 12 май 2012 се превърна в ден на световното недоволство. В десетки страни по света те протестираха срещу социалното неравенство и господството на големите корпорации.

С многолюдни митинги и шествия испанците отбелязаха първия рожден ден на младежкото движение, предизвикало социални протести по целия свят. Успоредно с масовите демонстрации се проведе и едно по-малко по размери, но не по-маловажно събитие – в Пиза, Италия,  както всяка година, бе почетена паметта на една от безбройните жертви на фашизираният държавен терор – Франко Серантини.

Изоставен още като новородено бебе, Серантини прекарва почти целия си живот в непрекъснато движение от една институция, в друга. Едва след 1968 г. след като започва следването си, той се запознава с някои по-радикални идеи. Младежките организации на комунистите и социалистите привличат вниманието му, като накрая се всключва в анархистката група на Джузепе Пинели. Именно по това време Пиза се превръща в един от центровете на студентския радикализъм в Италия.

На 5 май 1972 г. Серантини участва в демонстрация срещу предстояща среща на фашистката партия на Джузепе Николай (MSI). Протестиращите са нападнати от полицията. Младежът е арестуван и отведен в затвора Дон Боско, където е разпитван и измъчван. Тамощните лекари не обръщат внимание на нараняванията, нанесени по време на разпита. След два дни, прекарани в ужасяваща агония, Франко Серантини умира. Полицията отрича да има нещо общо със смъртта му. Точно обратното е становището на присъствалия на аутопсията адвокат Джовани Сорби. По негови думи не е останал и сантиметър от тялото на 21-годишния младеж незасегнат от ударите на полицаите. Новините за смъртта му се разпространяват бързо и така на 9 май 1972г , макар и без разрешение от местната власт, жителите на Пиза организират погребението му, съпроводено с огромна демонстрация.

Следват многобройни опити да се изправят полицате-палачи пред съда, но до присъди така и не се стига. Въпреки това,  кампаниите на анархисткото движение не позволяват поредното посегателство на системата над будните, жадни за свобода хора, да бъде заличено от спомените.

Някои от вас може да си кажат "Каквото било- било! А какво да правим тук и сега? Днес?"  

Днес - помнете жертвите, защото те са нашето минало.

Днес - борете се за децата си, защото те са нашето бъдеще.

Борбата продължава!