Това бяха първите му думи. Или пък последните. Всичко е въпрос на гледна точка, така или иначе. Отвори очи и огледа синьо-зелената действителност около себе си. Водорасли, риби, тук-там по някой щъкащ настрани рак. И едно найлоново пликче. Стори му се, че някъде високо над него, се чува приглушения повей на вятъра.
"Бълбук."
Продължи да потъва. Как беше попаднал тук? Какво беше това "тук"? Кой беше самият той?
"Бълб..."
Една малка медуза го погали внимателно по крака, като че с парливата си закачка искаше да му подскаже нещо. Ами да... Какво значение имаха всички тези неизвестни? Беше просто удавник, поел по пътя към смъртта, при това с доста висока скорост. Това беше ясно. И напълно достатъчно за да си спомни, че притежава крайници. Едва ли щеше да има по-подходящ момент да ги използва. Впрегна всичките си сили, независимо, че не бяха останали много от тях.
Последните лъчи на слънцето огряха мократа му, разкривена от напрежението, физиономия. След стабилната и толкова необходима глътка въздух вече имаше време да помисли. Отпусна се и се понесе спокойно, по повърхността на полюшващия се океан. Проследи последните стъпки на залеза и се усмихна. Цял живот си беше блъскал главата над глупости, без дори за миг да се усъмни колко глупави са, погледнати от друг ъгъл. Защото не си бе задавал правилните въпроси. Защото бе гледал само от своята камбанария. "Да" - каза си тихо. - "Ключът е в задаването на правилните въпроси..."
Стисна зъби и заплува. В главата му обаче се загнезди нещо, твърдо решено да си остане там. "Бълбук-бълбук!"
Последните думи на удавника. Или пък първите. Всичко е въпрос на гледна точка, така или иначе...
