„Включете се в играта! Елате на протест! Спестете поне 200 лева днес!” Така звучеше основната мотивация за присъствие на днешната протестна акция срещу ПОРЕДНОТО очаквано покачване на студентските такси за следване. Думата „игра” определено хваща окото, поставяйки на преден план логичното запитване „за каква игра, аджеба, става въпрос?”
Играта, драги колеги, не само, че не е детска, но в най-скоро бъдеще може да се окаже игра на живот и смърт (най-искрено моля за извинение онези, за които вече е достигнала това ниво). На пръв поглед сценарият е доста познат: за едни няма правила, а други – нямат ПРАВА... Концепцията е толкова болезнено ясна, колкото и поредното „Докога?”
Играта, драги колеги, не само, че не е детска, но в най-скоро бъдеще може да се окаже игра на живот и смърт (най-искрено моля за извинение онези, за които вече е достигнала това ниво). На пръв поглед сценарият е доста познат: за едни няма правила, а други – нямат ПРАВА... Концепцията е толкова болезнено ясна, колкото и поредното „Докога?”
За жалост призивът „Защитете ни!”, отправен от нас към академичния съвет за поредна година, явно си остана колкото очакван, толкова и „стряскащ” за ръководството, чието шествие към паметника на св. Климент Охридски не започна от централния вход на университета. Вместо това бе избран по заобиколен (и можеби по-угоден в медиен план) маршрут. Все пак, нямаше как да избегнат топлото ни посрещане – с бурни аплодисменти и изрепетирано набързо, но достатъчно тържествено изпълнение на химна „Върви, народе възродени”. Последвалите възгласи („Искаме да учим – това не е пазар!”, „Няма да плащаме за вашата криза!” и „Не на таксите!”) послужиха като опит за припомняне, че ние студентите сме студенти НЕ само, за да плащаме такси и да осигуряваме поводи за празнуване на академиците ни.
Пренесохме се заедно със шествието в градинката пред паметника на св. Климент Охридски. Фонът на същинското честване беше изключително абсурден – монтирани от немска частна фирма дървени къщички, буквално „пльоснати” една до друга, които веорятно ще бъдат използвани с търговска цел: а именно, да се продаде някой друг лъскав коледен сувенир, изсмукал колкото се може повече коледен „дух” с кичозността си.
Речите и молитвата към патрона на Софийския университет приключиха. Членовете на Академичния съвет не счетоха за необходимо да отложат празнуването си с няколко минути, за да чуят писмото, написано като обръщение към тях от наша колежка. Дали съм изненадан от тази реакция? Уви, ни най-малко... Така приключи официалната част от програмата – с пъргаво и мълчалово изнизване в посока сградата на университета, където купонът тепърва предстоеше... за тях, де. За щастие, останалите присъстващи, малки ученици и част от свещениците изслушаха обръщението и аплодираха.
Връщайки се назад, останахме верни на себе си и с разпънати транспаранти и скандирайки, за кратко блокирахме движението по булевард „Васил Левски”.
Едно е ясно – ако не предприемем своевременни действия, поредното покачване на таксите със сигурност ще ни „опари”. Какво правим, за да не изгорим съвсем?
Наливаме масло в огъня. И ще продължаваме да наливаме, докато пламъкът не се разгори достатъчно силно, за да събуди дори и последния, потънал в приятна дрямка до топлата камина български студент. Пламъците на борбата не са просто някаква моя приумица. Този огън съм аз, този огън сте и вие, колеги! Това е единственото ни спасение, това е нашият дълг – да отговорим на огъня с огън (образно казано)! (;
Огняроинтилигентът
